„Има си хас да са виновни! Та кой от българските държавници носи върху фрака си поне една прашинка престъпление или една капчица кръв?" Четвъртият сборник с разкази на Христо Смирненски поглежда България отвисоко. Описва политическата действителност, критикува „старите и почтени дипломати", осмива епидемията от конференции, които са нищо повече от „клюки, лъжи и мъдрувания". Разказва за живота на онеправданите и бедните, но и за будните революционери, устремени към социално преобразование. Пише за войната, убийствата, смъртта и безнаказаността. Социалната действителност в България след Освобождението не е вдъхновяваща, но е със сигурност отрезвяваща. Христо Измирлиев, по-познат днес като Христо Смирненски, е български поет и журналист, живял в периода 1898 – 1923 год. За краткия си живот Смирненски става свидетел на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, оставили отпечатък върху съзнанието, а в последствие и върху творчеството му. Под влияние на своя брат Смирненски започва да пише хумористични стихове и фейлетони, които му печелят славата на обичан хуморист. Със съзряването и навлизането в обществения живот хуморът на Смирненски става все по-социално ориентиран. Богатото му творчество, възлизащо на над 800 лирически и 100 прозаически произведения, повдига теми като социална несправедливост, сурова действителност и наболяла нужда от промяна. Едни от най-обичаните му и до днес стихотворения са „Братчетата на Гаврош", „Цветарка" и „Жълтата гостенка".